Как да се декарбонизира завод и има ли зелено копче?

Когато Томас Паркър подкарал един от първите електрически автомобили по калдъръма на Улвърхамптън в мъгливите утрини на 1884 г., той трябвало да намери начин как да го зарежда. Така Томас Паркър измислил и първата зарядна станция – динамо, задвижвано от парна машина на въглища. Токът все трябва да идва отнякъде.

Актуалният призив “електрифицирайте, за да декарбонизирате” е получил частично опровержение преди близо век и половина. Електрификацията разделя географията на потреблението от географията на емисиите и прехвърля топката основно към енергийния сектор, освен към търсенето на нови промишлени технологии. Но дори и съвкупното производство на електрическа енергия да изпълни целите за нетна нула, това не е изпълнение на целите за индустрията.

Индустриалният въглероден отпечатък има две различни икономики. Широко приетата номенклатура на Протокола за парниковите газове разделя емисиите на Обхват 1 – преки, от използваните горива и от самия производствен процес и на Обхват 2 – непреки, привнесени отвъд оградата на завода основно чрез електроенергията.

Така дилемата за декарбонизация на промишлеността, в опит за опростенчество, се свежда до три независими задачи: замяна на фосилните горива, решения за въглерода от производствения процес и чиста електроенергия. За всяка от трите има разпис от мерки, чието повтаряне ги е превърнало в установени клишета.

При първата задача заменете горивната база с нисковъглеродни енергоносители -водород, биомаса или друго, а най-добре намерете начин да замените технологията с горене с технология на електричество. Така превръщате Обхват 1 в Обхват 2, преките емисии стават непреки и намалявате задачите с една.

Процесните емисии са различни. Те се появяват при самия процес на това, което се произвежда и решението не е на входа с използването на енергия без отпечатък. Следователно решението е на изхода – улавяйте въглерода и го транспортирайте дотам, където ще се съхранява или използва за друго. Или намерете нов начин за производство или друга суровина, така че да няма процесни емисии.

За третата задача, тази за непреките емисии основно през електроенергията отвън, търсете решение също отвън – изисквайте декарбонизация на електроенергийната система по принцип, купувайте чист ток и ползвайте счетоводно позеленяване чрез гаранции за произход. В същото време работете и по решения отвътре, за да намалите зависимостта от мрежата – програми за енергийна ефективност, собствени ВЕИ, оползотворяване на отпадна топлина.

Това е общият разпис от мерки за декарбонизация на индустрията. Остава те да се изпълнят в интелигентен синхрон помежду им, като се внедрят технологии, осигури се инфраструктура, намери се финансиране, спазят се граничните условия на регулациите и се запази икономически смисъл.

Защо това е съществен въпрос за България

Българската федерация на индустриалните енергийни консуматори (БФИЕК) се опита да разгледа и систематизира как изглежда този разпис от мерки у нас, като изработи национална пътна карта за декарбонизация на енергоинтензивната индустрия. Обхванати са четири отрасъла със структурно значение за икономиката на България – черна и цветна металургия, химическа промишленост, производство на цимент и на други неметални материали. Единадесет от най-големите производствени компании в страната предоставиха данни за енергопотребление и инвестиции за вникване в дълбочина.

Само тези четири отрасъла създават над 4.4% от брутната добавена стойност, осигуряват близо 4% от реалните инвестиции и над една четвърт от целия стоков износ на България. Част от този износ дава значително присъствие на страната ни в европейските производствени вериги – у нас се произвеждат над 9% от рафинираната и 12% от нерафинираната мед в ЕС, трети сме и по производство на блоково олово – по данни на Българската асоциация на металургичната индустрия за 2025 г.

В същото време целият индустриален сектор, част от който са тези отрасли, създава под една пета от прекия въглероден отпечатък на страната. Исторически спадът е значителен. Верифицираните преки емисии през 2021 г. са с 66% под равнището от 1988 г. Това е повече от европейската цел „Готови за 55“, макар двете да имат различен обхват и базова година. Съществен дял има закриването и преструктуриране на мощности, най-вече в черната металургия, но през последните години нараства ролята на големите инвестиции в модернизация и енергийна ефективност. Тези инвестиции са основно със собствен капитал.

Крайната цел не е емисиите да намаляват за нуждите на статистиката. Целта е въглеродна трансформация, при която България да запази гръбнака на икономиката си.

Няма едно зелено копче

Относителната тежест на горивните, процесните и непреките емисии е различна във всеки отрасъл. Индустриалната декарбонизация е портфейлен, а не проектен въпрос. Цветната металургия у нас е електрифицирана в значителна степен. Черната също, основен дял в нея заема рециклирането с електродъгови пещи. Така в металургията по-ниският въглероден интензитет на ползваната електрическа енергия намалява непреките емисии без да се променя основният производствен процес.

В циментовата промишленост е обратното. Отпечатъкът е от процеса за производство на клинкер и използваните горива, а зависимостта от емисионния фактор на електроенергията е малка. Нужните инвестиции за единица спестени емисии са значително по-високи при все още неуредени въпроси за транспортиране и съхранение на въглерод и регулирането на всичко това. В химическата индустрия трите задачи се наслагват. Един и същ входен ресурс може да бъде и гориво, и суровина. Промяната на горивната база би намалила преките емисии, но не решава въпроса с процесните.

Като резултат циментът и химията са насред дилемата за наличност на технологии и инфраструктура, външно финансиране и нуждата от адекватна нормативна рамка. Докато напредъкът в декарбонизацията на металургичните производства е вече измерим, защото минава основно през електроенергията. Четирите разглеждани отрасъла използват около 13% от вътрешното електропотребление на страната и при такъв мащаб емисионният фактор на електричеството директно влияе на въглеродния й отпечатък.

Енергийната ефективност и собствените ВЕИ остават смислена инвестиция заради по-ниските разходи и по-малкия ценови риск, но те постепенно губят относителна тежест като декарбонизационен инструмент с позеленяването на тока от мрежата. Остава значението им като частичен компенсаторен инструмент на зависимостта от мрежата и непредсказуемите цени.

Тук се поражда и методологична неяснота. В България няма единна общоприета и редовно актуализирана система за определяне на емисионния фактор на електроенергията по местоположение, която да се ползва от предприятия, институции, финансови организации и одитори за осигуряване на сравнимост. Различните компании прибягват до различни стойности за въглеродния интензитет – тези, подадени им от доставчика на електроенергия или така наречените емисионни фактори на пазарна основа.

Така разликата в един коефициент води до различна сметка за избегнатите емисии, дава различен инвестиционен ред при капиталовите разходи, оценките за възвръщаемост и колко сте вложили за постигането на единица въглероден ефект. Въпросът не е толкова в обстоятелството, че, например, фотоволтаична централа за вътрешни нужди с едно и също проектно производство, една и съща технология и един и същ инвестиционен разход ще върне различен декарбонизационен резултат в зависимост от това дали е в завод в Пловдив, Пирдоп, Девня или Видин. Въпросът е в липсващата основа за сравнимост и акумулиране на съпоставими данни за общата картина.

Ако искате да сметнете отпечатъка си през горенето на дадено количество мазут, например, отваряте дългите таблици на Протокола за емисиите на парникови газове и вземате емисионния фактор на мазута. А колко е емисионният фактор на националната електроенергийна система на България?

Когато въглеродът влиза в цената и регулаторно

EU ETS, системата на ЕС за търговия с емисии, която сега е в процес на нееднозначна реформа, поставя цена на отпечатъка от горивни инсталации и процеси. Предприятията подават данни за верификация на преките си емисии, а за отраслите с висок риск от изтичане на въглерод – т.е. от изнасяне на завода в по-слабо регулирани земи – се разпределят безплатни квоти. Текущият дебат е докога и какво следва после. Неизбегнатият въглерод поетапно ще се превърне от екологичен показател в производствен разход.

И ако разходите за емисии, в допълнение към тези за енергия и към инвестициите в комплексни технологични конструкти за декарбонизация без насрещна подкрепа направят продукта неконкурентен, заводът затваря или се мести другаде. Във втория случай и поради особеностите на атмосферата отпечатъкът няма да изчезне. Само ще промени месторождението си при пропуснати ползи от изнесеното навън производство.

CBAM, механизмът за корекция на въглеродните емисии на границите, е замислен като инструмент за изравняване на въглеродната цена при вноса. Следващите няколко години ще са критични за оценка на ефекта от въвеждането му.

При енергоинтензивните отрасли цената на въглерода по ETS се пренася и през електроенергията. Заводът я плаща, защото е калкулирана в сметките за ток. За целта е въведено понятието непреки разходи за емисии, които по същността си са преки разходи за непреки емисии. Компенсирането на тези разходи е установена практика в редица държави от ЕС.

Тя не противоречи с наскоро въведената рамка за държавна помощ за Пакта за чиста промишленост – CISAF. Първият механизъм е компенсация за плащането на отпечатък, който не си създал, но си внесъл през закупената електроенергия. Вторият изисква поемането на насрещен инвестиционен ангажимент и по същество е финансова подкрепа за декарбонизация, енергийна ефективност или гъвкавост.

Когато заводът не може да реши въпроса сам

Емисионният профил през 2050 г. на една производствена инсталация с живот от няколко десетилетия ще бъде предопределен при следващия капитален ремонт за подмяната й. Този инвестиционен прозорец вече се отваря за българската енергоинтензивна индустрия. И ако при подмяната нисковъглеродната алтернатива още не е готова откъм технология или възможност за финансиране, въглеродният отпечатък ще продължи да се носи отвъд предвидения краен срок за зануляването му. А ако оборудване с още 20 години експлоатационен ресурс, например, бъде заменено преждевременно, към цената на декарбонизацията ще се добави и тази на неизползвания му живот.

Отвъд оградата на завода чакат и други предизвикателства. Ако електропреносната инфраструктура, която очаква модернизация или инфраструктурата за пренос на уловен въглерод, която очаква изграждане, или обикновено разрешение за строеж на нещо се бавят при вече взето инвестиционно решение за нисковъглеродни проекти вътре, как се споделя отговорността?

Затова взаимодействието между индустрия и институции по дилемата за индустриалната декарбонизация не се свежда до профанния синтез „опростете регулациите и осигурете средства.“ Публичните инструменти трябва да следват природата на предизвикателството при осигурен синхрон по време. Нестабилните енергийни цени, рисковете пред възвръщаемостта при въвеждането на нова технология, проблемите с преносната инфраструктура или пък отхвърлянето от пазара на нисковъглероден цимент, селскостопански тор, мед или цинк, където някой трябва да купи разликата, са различни въпроси и нямат едно решение през регулации и пари.

Практически въпрос е и какво всъщност се купува със средствата от осигуреното външно финансиране, било то по ETS, пряка публична подкрепа или друг инструмент – време или синхрон по време за действителен въглероден преход.

*Авторът е част от групата по индустриална декарбонизация към БФИЕК и Ръководител „Устойчивост и връзки с институциите“ в „Аурубис България“